До Котел…и обратно

Майка ми имаше някаква работа и като пълен активист на тема пътувания, се набих на предната седалка на кола, по-голяма от банята ми. 

Сива гъба беше надвиснала над София, потиснати хорица, бързащи за работа, ама не съвсем, защото все пак е понеделник. Метрото беше пълно, на спирката на трамвая имаше контрольори – абсолютно типично сговнено начало на седмицата. В колата миришеше на котешка пикня. Както и да е, след почти час в задръствания, излизаме ние от София, майката се прави на тарикат с джипката, вдига скорости, по-високи от мен…и…ремонт на пътя, естествено…влачене в колона по един, докато виждаш как поне времето се оправя, майната ви, софиянци, подгизвайте.

До Пловдив едва-едва сме стигнали, поне с родителското тяло стигнахме до някои компромисни решения относно бъдещето ми, щото, много се извинявам, ама право ще уча през крив макарон. 

Слънцето ти пече жешки на черните дънки, приличаш вече на потна лелка, спираш на бензиностанция, пък разперваш ръце да се поохладиш малко. 

2/3 пъти ми излезе късмета на жалки фишове от Национална лотария, печелиш 2лв, та да си купиш още един фиш. Зодиакът ме прецака. Мама ви, звездички. 

Вече няма задръстване преди Сливен, само тъп GPS, който бърка Сливен с Ямбол и Котел с Каварна. Де да беше така. 

Та седиш си, храната ти се надига, пече ти слънцето, да се чудиш как да си покриеш коленцата, и ти става зле, ама нали “Още 2 километра остават”.

Двайсет метра преди табелката за Котел спряхме колата уж да изкарвам ненужни суспенсии, ама тц. 

Оцелях уж, 3 километра по-късно пак спирахме, тъп организъм. 

Та сега се варя на бавен огън, отзад, докато майка ми караше по един много интересен път, обиращ страничните клонки по пътя.

Една овца кашля. Май. Поне духа ветрец, нищо че мирише на…виолетки?!

Овците са легнали под една купеста сянка, много сладки, освен тази, дето кашля. Винаги съм обичала овците, само да ги добараш да ги галиш по тъпата равна муцуна. 

Жега. Добре, че не тръгнах с пуловера, в София беше 10градуса като излязохме от вкъщи, сега е поне 25. 

Драми с имоти, разказва майката, на мен пък сникърсчето ми се беше разтопило. И Котел, и Сливен са красиви, спокойни градове, една кака на кокили беше май злобата на деня. Живуркат си хората, какво да правят. 

Та, прибираме се ние към София, пеем по-силно от радиото, опитва се да вали, ама…Слава богу, мисля си аз, схвана ми се седалището. Поне си написах за утре, хехе. Бензиностанции, бензиностанции, бензиностанции. 

В любящата столица праска дъжд, в крайните квартали се вижда как вали, сякаш разкъсан облак като захарен памук пада от небето. Сладко, мисля си и в същия момент една светкавица ми проблясва по-силно от фотоапарат. “Заееби.” 

След 12 часа в колата научаваш много нещ от сорта на отвореният прозорец не помага, GPS-а не знае кво е магистрала, уредбата си прави ташак с теб и не ти пуска готините песнички. А, и повече не ставай доброволец в такива начинания. Моля те.

  

   
          

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s